Как става така, че някои хора успяват да усъвършенстват уменята си в бизнеса, музиката, дадено изкуство или спорт, до много по-висока степен от други в същата област. Кое е по-определящо - трудът и амбицията или талантъти природната интелигентност?Този въпрос винаги е бил предмет на оживен дебат в психологията.

През последните десетилетията изследванията наклониха везните в полза на усърдния труд и практика.В едно от първите проучвания по темата психологаК. Андерс Ериксони колегите мунаправили запитване сред студенти по цигулка за това колко време отделят за упражнения откакто са започнали да свирят. До двайстата си година студентите, които преподавателите определили като най-добри, били натрупали над 10 000 часа в упражняване за разлика от по-малко изявените с 8 000 часа. Най-малко перспективните студенти пък имали по-малко от 5 000 часа практика.

Тези изводи биват утвърждавани като истинни с особен ентусиазъм вероятно заради меритократичното им естество: това, което различава добрите от великите е просто по-усърдната работа, а не природно зададения ум или талант. Малкълм Гладуел в книгата си „Outliers”допълва, че резултатите от IQтестовете не са от такова значение: след като човек достигне IQ 120, добавянето на още точки не се изразява в никакви съществени предимства в живота.

Геоф Колвин в книгата си „Талантът е надценен“ посочва, че IQ-то е средно добър индикатор за умението за справяне с непозната задача, но когато човек върши дадена работа години наред, стига до точка, в която IQ-то не влияе особено на представянето му.

Но науката има друга теория по въпроса. Последните научни изследваниядоказават, че интелектуалните способности имат значение за успеха в много области и при това не само до определен момент.

Първото доказателство са резултатите от основополагащо проучване на умствено надарени деца, направено от изследователи към университета Vanderbilt Дейвид Любински и Камила Бенбоу. Заедно с техни колеги те проследяват академичните и професионални постижения на повече от 2000 човека, които спадат към най-талантливата група на топ 1% на изпита SAT. (Резултатите от теста SATкореспондират пряко с IQ-то, като психологът Х. Гарднер го описва като „тънко прикрит тест за интелигентност“).

Впечатляващото откритие на тяхното изследване е, че изкаралите 99.9% от максималния резултат на възраст до 12 години (особено надарените) за разлика от тези с успеваемост съвсем малко по-ниска от 99.1%, между три и пет пъти по-често печелят докторантури, регистрират патенти, публикуват литературни произведенияили трудове в научни списания. С други думи, високото ниво на интелигентност дава съвсем реални преимущества в живота.

Друго ново изследване на доцентите по психология от Мичиганския университет Дейвид Хамбрих и Елизабет Мейнц открива, че основен компонент на умствените способности е капацитета на работната памет, който предрича нивата на успех в различнитесложни дейности. Въпросните психолози оценяват навиците за упражнения на пианистите, както и капацитета им на работна памет (запомнянето на разбъркани числа например), докато едновременноизпълняват друга задача. След това на пианистите се възлага, така наречения, „sight-reading“: изпълняването на дадени ноти без предварителна подготовка.

Както се очаква, учените установяват силна корелация между навиците на упражняване и sight-reading-a. Тези, които се упражняват най-много се представят много по-убедително от другите пианисти. Но интересното тук е, че високият капацитет на работната памет има значителен принос към представянето им. С други думи, ако вземем двама пианисти, прекарали еднакво време в практика, този с по-високият капацитет на работна памет най-вероятно ще има по-добро представяне на sight-reading.

Тези научни наблюдения не отричат силата на практиката, разбира се. Нито пък твърдят, че е невъзможно човек със средна интелигентност да стане Ph.D. по физика. Просто това е малко вероятно.