Как действат наркотиците?

1.МОЗЪК, НЕВРОНИ, СИНАПСИ И МЕДИАТОРИ

Идеята, че именно мозъкът е средоточие на душата, дълго време не е била толкова очевидна, колкото сега се струва на повечето от нас. Древните египтяни смятали, че вместилище на душата са черния дроб и сърцето. Платон се сетил за мозъка, но неговите съображения дошли от областта на чистата естетика - той смятал, че душата се намира в него, понеже е най-кръгъл от всички органи и по този начин според неговата теория се доближава до най-съвършеното геометрично тяло - сферата. Великият лекар на древността Хипократ първи е изразил съвременното схващане за мозъка и ние едва ли можем да добавим много към него: "Човек трябва напълно да осъзнава този факт, че именно от мозъка - и именно от мозъка - произлизат нашите чувства на радост, удоволствие и веселие, както и нашата печал, болка, скръб и сълзи. Ние мислим с мозъка и с негова помощ можем да виждаме и чуваме, способни сме да различим уродството и красотата, доброто от злото, това, което е приятно или неприятно." И в наши дни има хора, които смятат, че съществува душевен живот извън мозъка, но тук няма да спорим с тях, тъй като даже и да има такъв, той няма отношение към предмета на тази енциклопедия.

Главният мозък се състои от повече от 10 милиарда нервни клетки (горе-долу колкото звездите в една типична галактика), които за по-кратко се наричат неврони. Всеки неврон се състои от тяло и много израстъци - дендрити, чрез които той контактува със съседните неврони. Обикновено един от тези израстъци е много дълъг; той се нарича аксон и е познат на повечето хора като нервно влакно. Сигналите по аксона се предават като електрически импулс и в известен смисъл той може да се оприличи на кабел. Съществуват много лекарствени и токсични вещества, които влияят на предаването на нервния импулс по аксона. При блокиране на този импулс невронът изпраща информация, но тя не достига до получателя; кокаинът и другите местни анестетици спират сигнала за болка точно по този начин.

Комуникацията между отделните неврони се осъществява по химически път - чрез особени вещества, които предават сигнала. В местата на контакт клетъчните мембрани на невроните са силно сближени; това образувание се нарича синапс, а процепът между мембраните - синаптична цепнатина. Предаването на сигнал се състои в отделяне от мембраната на първия неврон на специфично вещество - невромедиатор, чието присъствие в близост до мембраната на втория неврон предизвиква у последния ответна реакция. Освен медиаторите съществуват и модулатори; тези вещества променят начина, по който невроните реагират на медиаторите, но много учени разглеждат модулаторите просто като друг вид медиатори. Начинът на предаване на информацията с помощта на медиатори изглежда на пръв поглед сложен, но позволява много гъвкаво регулиране на невронните функции и оттам на цялата нервна система. Влиянието на различните психоактивни препарати е резултат от тяхната намеса в този фин и чувствителен механизъм.

В синаптичните окончания на невроните съществуват системи за синтез на нужния медиатор; използуваният медиатор се прибира от невроните за повторна употреба и заедно с новосинтезирания се опакова в мехурчета. При постъпване на сигнал тези мехурчета се съединяват с пресинаптичната мембрана и изливат съдържанието си. Изхвърленият в процепа медиатор се свързва с определени места на постсинаптичната мембрана, които се наричат рецептори. Това са сложни белтъчни комплекси, които опознават даден медиатор и в отговор на него предизвикват съответна реакция в неврона-приемник; с известно приближение може да се каже, че ключът - медиатор отключва ключалката - рецептор. Начинът, по който рецепторът узнава своя медиатор, както и начина, по който той може да бъде излъган от някое странично вещество, се изучава от молекулярната фармакология.

Голяма част от психоактивните средства въздействуват върху рецепторите. Те могат да предизвикат реакция, подобна на тази от истинския медиатор - тогава те са агонисти на този медиатор. Антагонистите се свързват с рецептора и, без да предизвикват реакция, пречат на действието на медиатора. Други вещества пък променят чувствителността на рецептора към медиатора. Процесите на синтеза, разпределението и разграждането на медиаторите също може да бъде повлиян от външни вещества. Някои лекарствени и наркотични средства действуват върху системата за обратно захващане на медиатора, а други на ензимите, които го синтезират или разграждат. Тези въздействия водят най-общо до промяна на концентрацията на един или няколко медиатора в мозъка и оттам до възбуда или подтискане на функциите на невроните.

Мозъкът е изключително сложна система и е много трудно да се определи кои процеси от кои точно медиатори зависят. Този проблем се усложнява от много фактори, най-вече от изключително сложното взаимодействие между сигналите, предизвикани от различните медиатори, както и от това, че рецепторите за всеки от медиаторите съществуват в различни, но иначе много приличащи си подвидове, което силно затруднява свързването на даден ефект с определен тип рецептор. Някои учени оприличават работата на мозъка на сложен химически концерт, чиято музика ние само долавяме, но все още не разбираме напълно. Изследването на действието на различните психоактивни вещества дава важна информация за функциите на различните медиатори.

В централната нервна система много вещества изпълняват ролята на медиатори, като най-общо медиаторите биват възбуждащи и подтискащи (става дума за възбуда и подтискане на активността на невроните, а не за ефекта им върху поведението). Освен изброените тук има още много вещества с медиаторни функции, но те са с второстепенно значение за темата на тази книга.

Ацетилхолинът (АСh) е един от най-добре изучените медиатори, тъй като с негова помощ се предават импулсите от невроните към мускулните влакна; в този вид синапси, както и в някои мозъчни структури, функционират N-холинови рецептори, които са наречени така, тъй като техен агонист е никотинът. В мозъчните синапси по-разпространени са М-холиновите рецептори, чийто агонист е мускаринът, а типични антагонисти - атропинът и другите централни холинолитици. Холинергичните структури в мозъка са важни за обучението и паметта; деградацията на тези структури води до тежко слабоумие - синдром на Алцхаймер.

Серотонинът (5-НТ) участвува в процесите на преработка на сетивната информация и в управлението на настроението, съня и апетита. Известно е, че агонисти или частични антагонисти на някои от серотониновите рецептори са класическите халюциногени -LSD, мескалин, псилоцибин, докато веществата от типа на екстази блокират системата за повторно използуване на серотонина. Допаминът (DA) също има отношение към настроението; смята се, че нарушенията в баланса на допамина са един от основните фактори, които причиняват шизофренията. Друга негова функция е регулацията на фините движения; разрушаването на допаминовите структури в мозъка води до проява на симптомите на Паркинсоновия синдром. Норадреналинът (NА) участвува в регулацията на емоционалното състояние, определя нивото на будност и реакцията на стрес. Стимулантите като кокаина и амфетамините повишават концентрацията на катехоламините, като блокират системата за обратното им използуване.

Важна роля на възбуждащи медиатори играят много вещества с пептидна природа, сред които най-известни са ендорфините (названието им идва от ендогенни морфини) и енкефалините. Те взаимодействуват с т.нар. опиатни рецептори, които съществуват в няколко основни подтипа - мю, делта, капа и сигма; чрез тях организмът преработва сигналите за болка и удоволствие. Изкуствени агонисти на тези рецептори са опиатите - морфинът и хероинът взаимодействат с опиатните мю-рецептори, а пентазоцинът с капа и сигма-рецепторите. Опиатните рецептори участвуват в обработката на много други сигнали освен чувството за болка, което определя спецификата на действието на техните изкуствени агонисти - морфинът подтиска дишането, а пентазоцинът предизвиква халюцинации. Ендорфините и енкефалините са естествените опиати, чрез които ние изпитваме удоволствие или неудоволствие. Веднага след откриването им се появили надежди, че те могат да бъдат използувани като основа за разработка на безопасни аналгетични средства, но тези надежди засега не са се оправдали.

Новите изследвания показват, че сигма-рецепторите не са от опиатен тип, но засега не е известен техният естествен лиганд, т. е. медиаторът или модулаторът, който им влияе. Смята се, че това хипотетично вещество, наречено ендопсихозин, е отговорно за състоянието на откъснатост, в което човек изпада при силен стрес, както и за много други странни психически състояния. напр. шаманския транс или любимото на всички сектантски църкви говорене на езици.

Медиаторни функции имат и много аминокиселини. Основните ефекти на повечето дисоциативни анестетици са свързани с влиянието им върху т.нар. NMDA-рецептори, които в естествени условия се възбуждат от едновременното действие на аспарагинова или глутаминова киселина и глицин. Гама-амино-маслената киселина (GABA) е основния подтискащ медиатор в ЦНС. Неин агонист е мусцимолът; чрез активиране на нейния рецептор въздействуват и такива широко използувани вещества като алкохола, барбитуратите и бензодиазепините. Друг подтискащ медиатор в ЦНС е глицинът, стрихнинът е негов антагонист.

Едва в последните няколко години бе открит рецепторът, върху който въздействуват канабиноидите; все още не е напълно ясно кой е неговия естествен медиатор, но като че ли това е т. нар. анандамид. Изследванията върху психологичните и физиологични ефекти на анандамида и ролята, която играе той и подобните на него вещества във функционирането на нервната система, все още са в самото си начало.

Някои хормони, покрай другите си функции, също играят роля на медиатори. Половите хормони влияят на поведението, а вазопресинът се смята за хормон на паметта. Медиаторни функции имат и някои съвсем прости молекули, напр. азотният окис (NО). Той е важен регулатор в сърдечно-съдовата система; използуваните от един век летливи нитрити, както и нитроглицеринът, разширяват кръвоносните съдове, като освобождават азотен окис. Освен това. азотният окис участвува в още много и различни процеси - от ерекцията до абстинентните реакции; съществуват надежди, че изучаването на механизмите, по които той действува, ще доведе до появата на нови подходи при лечение на импотентността и опиатната зависимост.

2. ПЕРИФЕРНА И ЦЕНТРАЛНА НЕРВНА СИСТЕМА

За да се разберат както основните ефекти на психоактивните вещества, така и страничните им действия, е необходимо да се познава действието им върху всички дялове на нервната система. Разделянето на централна (ЦНС) и периферна нервна система (ПНС) е по-скоро функционално, тъй като използуваните медиатори и невроните в двата дяла много си приличат.

ПНС е изградена от неврони, които обикновено са групирани в ганглии; сноповете от аксони са познатите на всички нерви. Съществена част от ПНС са невроните, които получават и предават информация от сетивните органи, както и тези. които управляват мускулите. За разбиране на периферните ефекти на психоактивните вещества, обаче, по-голямо значение има въздействието им върху този дял от ПНС, който се нарича вегетативна нервна система (ВНС).

ВНС управлява работата на тези органи, които обикновено са извън обсега на съзнанието - сърце, бял дроб, жлези с вътрешна секреция и т. н. ВНС се състои от два обособени дяла - симпатичен и парасимпатичен, които се отличават анатомично, функционално и, което е най-важно за нашето разглеждане, неврохимично. Парасимпатичният дял осигурява гладката работа на контролираните органи в нормалното състояние на организма. В него основен медиатор е ацетилхолинът, така че всички вещества, които интерферират пряко или косвено с него, влияят на контролираните от нея органи, напр. гладките мускули. Това е най-очевидно за мускула, управляващ зеницата на окото - атропинът разширява зеницата, а опиатите я свиват. В състояние на стрес връх взема симпатичната система, която форсира работата на различните органи така, че организмът да реагира на възникналата внезапна опасност; по подобен начин организмът реагира и на сексуално дразнение. Активирането на симпатичния дял се проявява, като кръвопотокът от храносмилателната система се пренасочва към мускулите, зениците се свиват, а пулсът, кръвното налягане и дишането се увеличават. В симпатичната система най-съществена роля има адреналинът, затова кокаинът и амфетаминът, които влияят на неговите синапси, предизвикват типичните реакции, характерни за един организъм, изпаднал в стрес.

Под ЦНС е прието да се разбират невроните, образуващи главния и гръбначния мозък. Гръбначният мозък служи за обработка на постъпващата сензорна информация, както и за формиране на някои рефлекторни реакции, но той е най-вече път, по който сигналите от сензорните неврони в тялото стигат до главния мозък. Главният мозък се състои от 10 до 15 милиарда неврона, като всеки от тях има синапси върху приблизително 1000 други неврона. Невроните в мозъка са разположени или в компактни маси сиво вещество, както в мозъчната кора, или в разпръснати в бялото вещество ядра. Комуникацията между различните дялове на мозъка се осъществява по снопове от аксони - бяло вещество.

Продълговат мозък (медула) се нарича областта в основата на главния мозък, където той преминава в гръбначния. През този участък в мозъка влизат и излизат много нерви и тук има много центрове, които ги контролират. За нашето разглеждане най-интересен е центърът на дишането, тъй като той се подтиска от много вещества като алкохол, барбитурати, опиати и др. Смъртта от свръхдоза в тези случаи почти винаги настъпва в резултат от парализа на дишането; хората, които оживеят след подобно отравяне, често остават със сериозни увреждания на мозъка, причинени от липсата на кислород в него. Друг важен център, локализиран в медулата. е центърът на повръщането, който следи състава на кръвта и при поява в нея на чужди вещества, стимулира организма да ги повърне. Тази реакция идва от предположението на нашия организъм, че те са проникнали чрез храносмилателната система, но независимо от това центърът на повръщането реагира на вещества, въведени и по други начини; типично е повръщането при първото приемане на опиати, а още по-познато на всички е повръщането при първите симптоми на алкохолно отравяне.

Малкият мозък е отговорен за извършването и координацията на движенията; тук се формират и движенията на очите, чрез които те следят промените във външния свят. Влиянието на различни вещества върху него се изразява в световъртеж, загуба на равновесие, атаксия или нистагъм. Предполага се, че някои от типичните ефекти на алкохола, напр. залитащата походка, са обусловени от въздействието му върху малкия мозък.

Ретикуларната формация представлява система от връзки между долните и висшите дялове на мозъка. Тя поддържа нивото на активност в кората и така определя състоянието на будност. Ретикуларната формация е една от най-примитивните части на мозъка; благодарение на нея ние се будим нощем от необичаен шум или от детски плач. Инхибиращ медиатор в тази система е GАВА; по този начин веществата, които засилват ефекта на GАВА, предизвикват успокояване и сън.

Таламусът представлява струпване на ядра в основата на мозъчните полукълба. През него преминават много връзки, които пренасят сетивна информация към кората, в частност сигналите за болка; този участък е богат на опиатни рецептори. Предполага се, че това е мястото, където опиатите подтискат чувството за болка. Освен това, тук се намира системата, с чиято помощ ние се научаваме да избягваме нещата, които ни причиняват неприятни усещания; предполага се, че тя е тясно свързана с възприемането на болката.

Лимбичната система се състои от групи свързани помежду си ядра, които се намират точно под кората. Тази структура е свързана с формирането на мотивациите и емоциите и е мишена за действието на много психоактивни вещества. Хипоталамусът е една от най-сложните структури на лимбичната система. Освен че определя поемането на храна и вода от организма, в него са разположени някои от центровете на удоволствието, които се дразнят, винаги когато удовлетворим някоя своя нужда или мерак. В лимбичната система има и други структури, които са свързани с удоволствието; в тях има рецептори за норадреналин, адреналин, а също така и опиатни рецептори. Смята се, че острата еуфория, предизвиквана от опиатите, кокаина и амфетамина, е причинена от въздействието им върху тези рецептори. Някои дялове от лимбичната система са свързани с агресивността; в тях подтискащ медиатор е GАВА. По този начин, веществата като бензодиазепините, които усилват ефекта на GАВА подтискат напрежението и довеждат до успокояване.

Базалните ядра също са разположени под кората и имат важна роля в регулацията на волевите движения; при тяхната повреда се наблюдават треперене, ригидност на крайниците и неспособност едно движение да бъде започнато - симптомите на добре познатата Паркинсонова болест. Същият резултат се получава и при увреждане на черното вещество в средния мозък; това може да се получи след приемането на МРТР - един невротоксин, който се получава като примес в някои нелегално синтезирани опиати.

Кората на главния мозък е прието да се смята за венец на творението на този, който ни е създал. Като погледнем за какво си използуват мозъчната кора повечето хора, тази и слава изглежда преувеличена, но все пак тя остава най-сложно устроената част от нашия мозък. Неврохимията на кората е недостатъчно изучена. Една от основните и функции е обработката на сензорната информация, идваща от най-важните ни сетива; с въздействие върху кората биха могли да се обяснят основните ефекти на халюциногените, както и сетивната стимулация, причинена от кофеина и стрихниноподобните вещества. Способността да научаваме и да помним се осъществява най-вече чрез структурите на кората, които използуват ацетилхолин; интелектуалната стимулация, заради която хората приемат никотин, както и делириумът, причинен от атропиноподобните вещества, са следствие от въздействието им върху именно тези структури.

3. ПРИЕМАНЕ, РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ, МЕТАБОЛИЗЪМ И ЕКСКРЕЦИЯ

Ефектът на дадено вещество зависи от неговата концентрация в мозъка; тя се определя от начина, по който то навлиза в организма, от скоростта на проникване на веществото в мозъка и от скоростта на неговото разграждане и изхвърляне. Едно вещество може да попадне в организма по различни начини; почти всички от тях се използуват в една или друга степен, като начинът на приемане значително влияе на времето, за което веществото прониква в кръвта, а оттам и в мозъка.

Добре познатият на всички и най-често използуван начин на приемане на различни лекарства е през устата (перорално). Той е най-прост, но повечето психоактивни вещества, поради аминната си природа, се всмукват в кръвта едва когато попаднат в червата, където средата е с алкална реакция. По тази причина при пероралното приемане ефектът настъпва относително бавно; в зависимост от това, колко е пълен стомаха, това време е 0.5 до 1.5 часа. По-бързо е действието на веществата, които започват да се всмукват още в стомаха - алкохол, кофеин, барбитурати. Храносмилателната система, както е известно, има и друг край, но аналното приемане се използува много по-рядко (представете си как би изглеждало това в компания), въпреки че по този начин веществото веднага попада в среда с подходяща киселинност и всмукването става много по-бързо.

Класическата представа за наркомана се свързва с венозната инжекция. При нея буквално след няколко удара на сърцето веществото се разпределя равномерно в тялото и бързината на действието му се определя само от скоростта, с която то прониква в мозъка. Това безспорно е най-прекия и ефективен начин за създаване на висока концентрация на едно вещество в кръвта, но той крие твърде големи рискове. Даже в условията на болница, където инжекциите се правят от квалифициран персонал и се съблюдават мерките за стерилност, дълговременните венозни инжекции неизбежно водят до тежки усложнения. Наркоманите нямат нито желание, нито условия за спазване на стерилността и в резултат на това неизбежно стават жертва на най-разнообразни инфекции;

абсцесите, възпаленията и инфекциозните болести, получени по този начин, са основната причина за високата смъртност сред тях. Често се използуват и мускулна или подкожна инжекция, но при тези начини ефектът настъпва значително по-бавно и е по-слаб. Въпреки това, когато става дума за вещества, които много бързо се разграждат в стомаха или черния дроб, напр. кокаин или DМТ, те често се приемат по този начин.

Друг добре познат начин на приемане е чрез дихателната система. Тя осигурява на организма нормалния газообмен и чрез нея в него може да навлезе всяко достатъчно летливо вещество. Проникването на едно вещество през алвеолите на белия дроб е много бързо и почти толкова ефективно, колкото венозната инжекция. Парите на силно летливите вещества могат просто да се вдишват, докато по-нелетливите трябва да се изпарят. Това става обикновено чрез пушене, при този начин на приемане парите кондензират във вид на аерозол с размер на частиците около 1 микрон - просто казано дим, който се вдишва. Ефективността на пушенето силно зависи от начина на пушене, тъй като димните частици трябва да имат време да прилепнат към повърхността на алвеолите. откъдето активното вещество да дифундира в кръвта. Пушенето е най-мръсния начин на приемане; голяма част от активното вещество изгаря, а освен това заедно с него се вдишват всякакви ненужни и вредни вещества - катран, въглероден окис и даже циановодород. Пушенето с наргиле (водна лула) донякъде очиства дима; по този начин се пушат тютюн и хашиш. За вдишването на паритe са измислени и устройства с външно горене, при които веществото просто се затопля, без да изгаря; пример за такова устройство е лулата за пушене на опиум. Напоследък се използува и един съвсем прост метод, при който веществото се сипва върху станиол, който се загрява, и парите му се вдишват през тръбичка. Тези методи са малко по-чисти от пушенето.

Повечето вещества могат да проникнат в организма и през външната му обвивка. Кожата на повечето места от тялото е относително слабо проницаема, но това не се отнася за лигавиците на устата, носната кухина и половите органи. Дъвченето и смученето са по-ефективни начини на приемане от поглъщането, особено за вещества като кокаина и никотина, които се разграждат бързо в стомаха и черния дроб. Смъркат се прахообразните вещества с размер на частиците около 10 микрона, които не достигат до белия дроб и полепват по лигавицата на носа. Мазането на най-нежните места по кожата със специални мехлеми се е практикувало само от вещиците и магьосниците; как се прави това е описано от К. Кастанеда.

Когато едно вещество попадне в организма, то се разпределя в него неравномерно. За да може то да прояви действието си върху психиката, необходимо е концентрацията му в мозъка да бъде достатъчно голяма. Мозъкът, обаче, е защитен от несанкционирано проникване чрез т. нар. крьвно-мозъчна бариера. Тя се реализира от плътен слой от клетки около мозъчните капиляри, през  който могат да проникнат само някои от веществата, присъствуващи в кръвта. За повечето от необходимите на мозъка вещества съществуват специфични транспортни системи, но близо до ума е, че наркотиците едва ли принадлежат към тях. Те могат да преминават през мембраните само чрез проста дифузия; този начин е достъпен само за веществата, които имат достатъчна липофилност, т. е. разтворимост в липидите на клетъчните мембрани. Хероинът представлява морфин, чиято молекула е модифицирана така, че да стане полипофилна и именно поради това той много по-бързо и ефективно прониква в мозъка и оказва по-силен ефект. От друга страна, много силно липофилните вещества бързо се натрупват в липидите на целия организъм или се свързват с кръвните белтъци, откъдето бавно се отделят в кръвта; по тази причина, особено при перорално приемане, такива вещества като РСР и ТНС имат действие, което настъпва относително бавно, но е продължително.

Много малко от веществата, попаднали в организма, могат да останат в него непроменени. Под метаболизъм в биохимията се разбира съвкупността от химически реакции в организма, но в тесен смисъл метаболизъм на едно лекарствено или наркотично средство означава неговото модифициране и разграждане. Обикновено при този процес веществото губи своята активност, но има и изключения - основният метаболитен продукт на ТНС има същото действие върху психиката. Метаболизмът на повечето вещества става в черния дроб, през който първо минават всички погълнати вещества. В мозъка също има ензимни системи, които разграждат някои типове вещества; мозъчната моноаминоксидаза (МАО), която осъществява метаболизма на естествените катехоламини и на серотонина, по същия начин влияе и на много халюциногени и стимуланти. Всяка промяна в скоростта на метаболизма на някое психоактивно вещество влияе на силата и продължителността на неговия ефект; например инхибирането на МАО значително повишава и удължава действието на някои психоактивни вещества. Тези промени могат да се дължат както на различното състояние на организма, така и на присъщите на всеки човек особености, поради което е много трудно да се предскаже индивидуалната чувствителност към действието на дадено вещество.

Намиращото се в организма вещество, както и неговите метаболитни продукти, постепенно се изхвърлят навън. Този процес, наричан екскреция, се осъществява най-вече чрез бъбреците и поради това присъствието на наркотици в организма обикновено се идентифицира по наличието им в урината. По-малко значение има екскрецията чрез потта, слюнката или екскрементите; летливите вещества могат да се излъчват през белия дроб. Чрез майчиното мляко много наркотични вещества могат да попаднат в организма на бебето.

Когато едно вещество бавно се метаболизира и изхвърля, се казва че то кумулира (натрупва се) в организма; в такъв случай приемането на ново количество от него води до сумирането му с вече присъствуващото. При веществата, които кумулират, хроничното постъпване на нови дози води до засилване на ефекта, което в крайна сметка може да доведе до сериозни отравяния; типичен пример за това е стрихнинът.

Коцентрацията на дадено вещество, а оттам и неговият ефект, във всеки момент зависи от съвместното действие на всички изброени по-горе фактори. При равни други условия, зависимостта на ефекта от времето е функция най-вече от начина на приемане. Ако разгледаме ефекта на една и съща доза, то най-бърз и силен ефект дава венозната инжекция; малко по-бавно действуват пушенето или вдишването; още по-бавно мускулната и подкожната инжекция; а най-слаб и разтеглен във времето е ефектът на пероралното приемане и на намазването на кожата.

4. ДОЗИ И ЕФЕКТИ

Ефектът на едно вещество зависи не толкова от абсолютното му количество, колкото от неговата концентрация в тялото, която зависи най-вече от приетата доза. Общоприето е дозите да се изразяват като количество прието вещество, отнесено към единица живо тегло - например mg/kg. Това дава възможност за сравняване на действието на дадено вещество върху различни хора и даже върху различни животински видове. В тази книга навсякъде за удобство дозите са пресметнати в милиграми за човек с тегло 70 kg (mg/70 kg); за хора с друго тегло те трябва да бъдат преизчислени.

Всяко физиологически активно вещество има основен, т. е. желан, и странични ефекти. При веществата, разглеждани в тази книга, желаният ефект е влиянието им върху психиката, а страничните ефекти обикновено засягат някои други важни функции на организма, например дишането, сърдечната дейност и т. н. Често дозата за постигане на желания ефект е твърде близо до дозата, предизвикваща някои от страничните ефекти. Най-общо казано, смъртта също би могла да се причисли към страничните ефекти, тъй като тя обикновено е резултат от някой от тях, доведен до крайност; така опиоманите най-често умират от спиране на дишането, а кокаиноманите - от сърдечен удар.

За да се получи пълна и вярна картина на въздействието на едно вещество, необходимо е то да се изследва в най-широкия възможен интервал от дози - от нула до смъртната доза. Очевидно е. че всяко вещество има повече от един възможен ефект и за всеки от тях съществува собствена зависимост от дозата му. Тези ефекти обикновено се изследват върху животни, тъй като опитите върху хора са много скъпи или просто невъзможни, когато става дума за определяне на смъртните дози. Зависимостите на ефектите от дозата могат най-пълно да бъдат представени в таблици или графично, но най-често от получените данни се извличат две важни за практиката величини. Ефективната доза ЕD-50 е дозата, при която у 50% от опитните хора или животни се наблюдава даден ефект; всеки от ефектите на дадено средство има своя ЕD-50. Леталната (смъртна) доза LD-50 съответствува на гибелта на 50% от опитните животни или хора. Когато се говори за токсичност на дадено вещество, най-често се има предвид способността му да предизвиква смърт и тогава токсичността му се изразява чрез LD-50.

Когато става дума за сила на дадено вещество, се има предвид каква доза е необходима за предизвикване на някакъв определен ефект. Ясно е, че може да бъде сравнявана силата само на вещества, които имат близък по характер ефект; в такъв случай дадено вещество е толкова по-силно, колкото по-ниска е ефективната му доза. Така, мескалинът има типично халюциногенно действие в доза около 300 mg, а LSD предизвиква много сходен на неговия ефект в доза около 0.07 mg; от сравняването на тези цифри можем да заключим, че LSD е около 4000 пъти по-силен халюциноген от мескалина. Освен че са различни по сила, различните средства от една и съща група могат да имат и различна ефективност - тя се характеризира с максималния ефект, който може да бъде постигнат с дадено средство. Кодеинът е около 10 пъти по-слаб аналгетик от морфина и, когато става дума за подтискане на слаба болка, една доза морфин може да бъде заместена от десеторна доза кодеин, но най-силният ефект, който дава морфина, не може да бъде получен от колкото и да е голяма доза кодеин. В този смисъл кодеинът е не само по-слаб. но и по неефективен аналгетик; същото се отнася и до способността му да предизвиква еуфория. Безопасността на дадено вещество зависи от отношението на дозата, която предизвиква желания ефект, към смъртната доза; когато те са близки, съществува опасност даже неголямо предозиране да предизвика смърт. Мярка за тази опасност е отношението LD-50/ЕD-50. което се нарича терапевтичен показател. Още по-голяма сигурност дава факторът на сигурна безопасност, който е равен на отношението ЕD-99/LD-01. Общоразпространено заблуждение е, че по-силните средства са по-опасни, но често нещата стоят наопаки, тъй като силните средства са общо взето по-специфично действуващи и в обичайните дози имат по-малко странични ефекти, което ги прави по-малко опасни. Поуката от това е, че и слабите средства могат да бъдат много опасни; напр. вероятността за получаване на свръхдоза при употреба на лидол е много по-голяма, отколкото с по-силните средства (морфин, хероин).

Съществуват разлики в чувствителността на различните хора към ефектите и токсичността на всяко едно вещество, но тези разлики обикновено не са по-големи от два пъти в едната или другата страна. Още великият физиолог Иван Павлов е изследвал влиянието на психофармакологичните средства върху различни хора; той забелязал, че хората с лабилна нервна система се нуждаят от по-малки дози, отколкото тези със силна нервна система. Освен това, съществуват хора, които са особено чувствителни към токсичните ефекти на някои вещества. Дозите, които са безвредни за огромна част от хората, могат да предизвикат у тях шок и даже смърт. Без да се проведе специален тест е практически невъзможно да се предскаже дали дадено средство е безопасно за даден човек. Известни са много смъртни случаи от приемането на една единствена доза.

Всичко казано до тук е в сила за действието на всяко вещество само по себе си. При прилагане на две и повече вещества ефектът им понякога е просто адитивен, т. е. сума от ефектите на всяко от тях. Резултатът от взаимодействието, обаче, може да бъде както увеличаване, така и намаляване на ефекта и токсичността на всяко от тях. Когато сумарният ефект нараства, се говори за потенциране на ефекта или за суперадитивност. Така, токсичният ефект на опиатите силно нараства при съвместната им употреба с алкохол. Когато ефектът на двете средства е противоположен, тогава се говори за антагонизъм. В сместа от кокаин и хероин (speedball) хероинът е антагонист на възбудата, причинена от кокаина.

В реални условия токсичността на дрогата се определя от токсичността на всички присъствуващи в нея вещества и на практика тя винаги е значително по-голяма от тази на чистия наркотик. Най-често уличната дрога е толкова нечиста, че употребата и силно напомня на руска рулетка. Смята се, че една от възможните причини за смърт сред опиоманите е отравянето от присъствуващите в дрогата хинин, барбитурати и пр.